Владение, доказателства, практика

[tankovbg]

Владението, за да е налице се характеризира с два основни признака, ANIMUS и CORPUS. За ANIMUS е ясно, то се предполага до доказване на противното, но CORPUS следва да се доказва от ищеца. Упражняване на фактическа власт върху вещ - как го тълкувате, къде се акцентира в доказателствата, каква е практиката на съдилищата ?
Приемаме, че ищеца Х е във владение на правно основание годно да го направи собственик /Н.А./, без да знае за права на други лица. Действителният собственик знае, но не се е противопоставял по съответния ред, нито е стъпвал в имота, нито е гонил ищеца. Ищеца използва имота за овощна градина, ходи само да събира плодовете, не живее там защото няма сграда. Съседи и да има, не ги е виждал по стечение на обстоятелствата, няма кой да свидетелства. Ищеца не е предприемал други действия в имота, защото му са достатъчни плодовете. Как ще я доказва тогава тази фактическа власт ?
Иначе си е плащал данъците за имота, осъдил е общината за мълчалив отказ и си е вадил скица, сключвал е договор за производство на разсад, купувал е вар за овошките /има касова бележка/, има оценка от вещо лице за нанесени вреди от кражби, регистрирал се е в кметството на селото по адрес на имота. Това обаче достатъчно ли е ? Какво още би могло да се доказва ?

[pitasht]

за мен лично доказването на корпуса в твоя случай е лесно. Имаш служене с имота, прибиране на плодовете-тоест упражняване на правомощията на собственика. Всички действия по плащане на данъци, действия за запазване на имота, поставяне на огради, както и сигналите за посегателства срещу собствеността са доказателства и за корпуса и за анимуса, ако евентуално някой се опита да обори презумпцията.

[tankovbg]

Може и така да е, но все пак съдът преценява доказателствата по свое убеждение, може да прецени че са недостатъчни за доказване на CORPUSA. Затова питам за някои "тънкости" в такова производство с които да разполагаме, но да ги пропуснем - колкото са по-вече по-добре. Например водихме две дела, с едното осъдихме общината защото ни отказа скица за ограждане, с второто искахме обезщетение за нанесени вреди от кражби следствие липса на ограда, дори имахме оценка на вредите от вещо лице /подробно за всяка овощка/. Водихме и две дела срещу съдебното изпълнение въвод във владение. Тези дела мисля могат да са също доказателства за упражняване на правомощията на собственика.

[nezret]

Нещата между корпус и анимус са много "тънки" и няма тълкувателно решение поне аз не намерих. Това има значение само ако се позоваваме на изтекла придобивна давност. Но по един мой казус по който направих възражение за изтекла придобивна давност, още се влачи делото се наложи да се прочете всичко в аписа. Картинката е повече от плачевна.
Големият "Член" с който се прецакват делата е анимуса - субективното намерение да държи веща като своя, и точно тука те прецакват. Например да лицето Х ползва веща но ?!? той не е владелец а държател?!? Липсва анимус?!? Нещо повече обстоятелството че е плащал данъци на имота е правно ирелевантен факт?!? А се питам кои са правно релевантните факти? И нека почитаемите съдии в ВКС да спретнат едно тълкувателно решение по въпроса за да няма повече противоречива практика . Бъх ви посъветвал да намерите решение на ВКС което е във ваша полза но знайте че има и такива които застъват противно становище.

[tvalchev]

Az ne vizhdam myasto za pritesnenie v tozi sluchaj.
Spored men, shte mozhesh da dokazhesh animus i corpus, pri nalichnite pismeni dokumenti.
Otnosno "predpolaganeto" na animusa, dalech ne sym syglasen s takova obobshtenie.
To4no obratnoto.

[tankovbg]

Ето коментар на спец по вещно право:

Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, т.е. за да е налице владение са нужни два елемента:
1. Упражняване на фактическа власт върху вещ (corpus).
2. Намерението на владелеца (animus), като той трябва да държи вещта като своя - това означава, че той се смята за собственик или иска да стане собственик. Т.к. намерението трудно се доказва, в чл.69 ЗС е установена презумпцията, че владелецът държи вещта като своя докато не се докаже, че я държи за другиго. Тази презумпция е оборима - трябва да се обори от лицата, които имат интерес да докажат, че владелецът е придобил фактическата власт върху вещта на основание, което изключва възможността той да е придобил вещта като своя. Тези два признака трябва да са налице кумулативно, за да има владение.
3. Владението се характеризира и с други признаци: - постоянност - тя е налице, когато владелецът изразява трайна воля да държи вещта за себе си, като се противопоставя и търси защита срещу всяко действие на друго лице, което претендира, че има някакви права върху вещта.
4. Непрекъснатост - този признак има значение с оглед придобиването на недвижим имот по давност -то е възможно само ако е налице непрекъснато владение. Владението се прекъсва с изгубването му за 6 месеца.
5. Спокойно владение - то е такова, когато не е установено по насилствен начин.
6. Владението трябва да е ЯВНО - то е такова, когато всеки , включително и предишния владелец /напр.собственика/ може да разбере, че се упражнява фактическа власт с намерение да се свои вещта.Т.е. "скритото" владение не може да породи последиците, необходими за придобиване на имот по давност.
7. По принцип всеки собственик на недвижим имот дължи данък сгради. Данъчното задължение е лично, то не може да се прехвърля и дори данъкът да се плати от лице различно от собственика се смята че другото лице плаща чужд дълг. За държавата данъкът е платен от собственика на имота.Лицето платило данъка може да си търси парите от данъчния субект както намери за добре. Имайки предвид тези правила смятаме, че плащането на данък не може да се сметне за обективиране на воля да се свои вещта, т.к. на платеца на данъка/държателят на имота във вашия случай/ трябва да му е ясно, че плаща чуждо задължение/както знаете незнанието на правото не извинява никого/.
**********************************************
Така, че за "анимуса" си има законова презумция в чл.69 ЗС, която е оборима, но доказването на обратното е в тежест на ответника. Това означава, че на първо място следва да се докаже" владелец или държател" е лицето претендиращо за собственост по давност. На второ място ако лицето претендира за кратката придобивна давност, то следва да е доросъвестен владелец. Добросъвестното владение пък се характеризира с две неща: 1. Наличие на правно основание годно да го направи собственик (а кое е правно основание е разяснено в раздел III на ППВС № 6/1974 г.) - това е например нот.акт дори и сделката да е с несобственик и 2. Приобретателя да не знае за права на други лица върху имота, достатъчно е двата признака да са налице кумулативно при възникване на правното основание (т.е. при изповядване на сделката и снабдяване с нот. акт) - в това отношение има стабилна практика.
Цитат на nezret - " Големият "Член" с който се прецакват делата е анимуса - субективното намерение да държи веща като своя, и точно тука те прецакват. Например да лицето Х ползва веща но ?!? той не е владелец а държател?!? Липсва анимус?!? "
- Не разбирам кой прецаква делата за анимуса, (предполага се че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже че я държи за другиго), следователно ако анимуса не се оспори от ответника то съдът е обвързан със законовата презумция на чл. 69 ЗС. По скоро прецакването е в определянето на лицето като "владелец или държател", защото ако е държател не можем да говорим въобще за владелец, владение, придобивна давност и пр.
Ако се приеме обаче, че лицето е владелец (добросъвестен) следат нови битки за доказване на придобивната даност, защото тя може и да е прекъсвана. Общо взето са налице много фактори и в края на краищата няма гаранция, че дори да са налице основания за изтекла придобивна давност в полза на владелеца, решението ще има положителен изход за него, да не забравяме:
"Чл. 188. (1) Съдът преценява всичките доказателства по делото и доводите на страните по свое убеждение.
(2) Той основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона."

Те това "убеждение" и " приетите от него за установени обстоятелства" са непредвидими и определено субективни, защото може да има установени обстоятелства, но съдът да не е "убеден" да ги приеме. Обикновено така става на първа инстанция при сложна фактическа обстановка, въззивната инстанция да си троши главата.
Да в Апис действително не се намира еднозначна практика
Ето и едно решение с аналогичен казус:

Решение № 1124 от 19.07.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2001 г., IV г. о.
Собственост и право, бр. 10/2002 г., стр. 18
чл. 109 - 121 НДИ (отм.) чл. 79, ал. 2, чл. 108 ЗС
Продажбата на чужд недвижим имот не е нищожна. Владението на купувача по такава сделка е добросъвестно, защото е получено на правно основание - действителна сделка. И когато не е знаел, че продавачът не е бил собственик, той би могъл да придобие недвижимия имот на основание петгодишно давностно владение, считано от датата на извършената сделка.

¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤
С първоинстанционното решение районният съд е отхвърлил иска на касаторите за собственост на застроено дворно място в гр. Я., Л. област, с площ 730 кв. м, урегулирано в парцел Х-1241 в кв. 58 по действащия план на града (имот № 697 от кв. 48 по отменения план), заедно с построените в това място двуетажна масивна жилищна сграда, масивен гараж, подобрения и трайни насаждения и за предаване владението върху посочения недвижим имот. Първоинстанционният съд е приел, че ответниците, придобили собствеността върху спорния имот по давност, като добросъвестни владелци, след като получили владението въз основа на договор за продажба от 4.06.1987 г., сключен с държавата в лицето на председателя на ИК на ОбНС - Я., по реда на Наредбата за държавни имоти (отм.).
Въззивният съд е оставил в сила обжалваното пред него първоинстанционно решение. Споделяйки изложените в него съображения, ВКС, състав на IV г. о., намира жалбата срещу въззивното решение за неоснователна, по следните съображения:
Безспорно е, че процесният имот е бил продаден от държавата на ответниците - физически лица на 4.06.1987 г. по реда, предвиден в Наредбата за държавните имоти - НДИ (отм.). Не се спори, че държавата е продала чужд имот. Законосъобразно въззивната инстанция е приела, че договорът за продажба не е нищожен на основанията, изчерпателно изброени в чл. 26 ЗЗД. Според тези основания за нищожност продажбата на чужда вещ не фигурира. Ето защо, извършената по реда на НДИ (отм.) продажба на процесния имот няма вещнотранслативно действие, защото приобреталелят не може да придобие права, които праводателят му не е притежавал. липсата на вещнопрехвърлително действие на договора от 4.06.1987 г. обаче не се дължи на нищожност на продажбата, а на обстоятелството, че въз основа на сделката действителният собственик на имота не е загубил своите права. Неоснователно с касационната жалба се поддържа, че продажбата от 4.06.1987 г. била нищожна, тъй като не се касае за държавен имот и не е могла да се извърши по реда на НДИ (отм.). След като процесният имот е жилищен, за продажбата му от държавата на граждани е намирала приложение Наредбата за държавните имоти (отм.) и по-специално разпоредбите на глава петнадесета "Продажба на държавни жилищни имоти, гаражи и ателиета" (чл. 109-121). Както се посочи обаче, обстоятелството, че е продаден имот, който не е държавна собственост, респ. не е от държавния жилищен фонд (чл. 109, ал. 1 НДИ), не прави договора за продажба между държавата и гражданите нищожен на това основание. Договорът е сключен при спазване процедурата, предвидена в НДИ (отм.) и е действителен, тъй като липсват основания за нищожност по чл. 26 ЗЗД. В такъв случай предаването на владението на купувача по силата на валидния, но без вещнопрехвърлително действие договор, е юридически факт, поставящ началото на срока на придобивна давност.
Правилно въззивният съд е приел, че ответниците - физически лица (купувачи по договора) са имали качеството на добросъвестни владелци по отношение на двуетажната масивна жилищна сграда и са придобили правото на собственост върху нея с изтичане на краткия петгодишен давностен срок по чл. 79, ал. 2 ЗС. Купувачът по договора от 4.06.1987 г. е получил владението върху масивната жилищна сграда на годно правно основание - действителна сделка по чл. 121, ал. 1 НДИ (отм.), но без да е знаел недостатъка на това основание, а именно, че държавата-продавач не е собственик на жилището. Незнанието на недостатъка на правното основание към момента на неговото възникване - 4.06.1987 г., прави купувача и съпругата му (ответници по иска) добросъвестни владелци, които се придобили правото на собственост върху двуетажната масивна жилищна сграда, след като е изтекъл петгодишният давностен срок по чл. 79, ал. 2 ЗС.
По-различно стоят нещата относно дворното място, което съгласно чл. 121, ал. 4 НДИ (отм.) не би могло да бъде предмет на продажба на граждани нито самостоятелно, нито заедно с построеното върху него жилище. Купувачът на жилището придобива правото на строеж, но не и право на собственост върху мястото. Ето защо, по отношение на процесното дворно място ответниците не са били добросъвестни владелци и са могли да придобият собствеността върху него след изтичане на десетгодишния давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Въззивният съд не е направил това разграничение, но този негов пропуск не се отразява на законосъобразността на крайния извод, че предявените искове - по чл. 97, ал. 1 ГПК срещу държавата и по чл. 108 ЗС - срещу ответниците - физически лица, са неоснователни. Последните са придобили собствеността върху дворното място въз основа на продължило повече от десет години явно, несъмнено и необезпокояване владение върху него. Неоснователно се поддържа, че придобивна давност в полза на ответниците физически лица до отмяната на глава втора ЗСГ - 31.03.1990 г., не била текла, предвид забраните на чл. 29 във връзка с чл. 15 и сл. ЗСГ (отм). Това би било така, ако продажбата е извършена по правилата на глава втора от ЗСГ (отм.), а не по реда на НДИ (отм.), при което не е съществувала забрана за придобиване по давност на имот, неправилно актуван като държавен.
Неоснователни са и оплакванията за необсъждане на доказателствата относно предприети от касаторите постъпки за възстановяване на собствеността върху имота след 1992 г., с които било прекъснато течението на срока на придобивната давност.
Преди всичко, за да е налице прекъсване на давността, следва да са настъпили определени факти, установени в нормативните актове. Така съгласно чл. 81 ЗС давността се прекъсва с изгубване владението в продължение на повече от шест месеца. Останалите основания са изброени в чл. 116 ЗЗД (признаване на вземането от длъжника - б. "а", предявяване на петиторен иск или искане за почване на помирително производство - б. "б"; предприемане на действия за принудително изпълнение на осъдително решение - б. "в"). В случая нито едно от посочените основания, водещи до прекъсване на давността, не е налице. При това, искането на ищците (сега) касатори за отмяна на отчуждаването на имота съгласно чл. 3, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗДИ, ЗС и др., което освен, че не може да се квалифицира като основание по смисъла на чл. 116, б. "б" ЗЗД за прекъсване на давността, датира от 20.05.1998 г., т. е. след изтичане на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, настъпило на 4.06.1997 г.

[ivan2]

Колеги, практиката на съдилищата по тези въпроси никога няма да бъде уеднаквена. И не сте прави като казвате, че няма постановления и тълкувателни решения. Има, и то много, и то противоречиви! И защо ли? Ами защото знаете ли колко ще намалеят делата за имоти, ако практиката бъде уеднаквена?
Само като пример ще ви дам - имах един парадоксален случай, когато ОКРЪЖЕН СЪД не ми призна възражение за придобивна давност, БЕЗСПОРНА, върху самостоятелна сграда в съсобствен сънаследствен имот, та трябваше ВКС да се произнесе .... Всякакви изненади са възможни.

[ionito]