Публикувано на:
20 Яну 2008, 23:05от julia
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 6/10.05.2006 г.постановено по тълк. дело № 6/2006 на ОСГК докладвано от БЛАГОВЕСТ ПУНЕВ
Председателят на Върховния касационен съд на основание чл.87 и чл.90, ал.1 ЗСВ е направил предложение до Общото събрание на Гражданската колегия да постанови тълкувателно решение по следните спорни въпроси на реституционните производства:
1. Възстановява ли се собствеността върху незаконно отнети или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и народните съвети в периода от 09.09.1944 год. до 1989 год. недвижими имоти, ако са били застроени и не съществуват в размера, в който са били отнети или отчуждени – чл.2, ал.2 ЗВСОНИ и чл.2, ал.6 ЗОСОИ?
2. Какво съдържание се влага в понятието „предоставяне на трети лица” като акт на разпореждане, извършен от бившите ТКЗС, ДЗС или създадени въз основа на тях селскостопански организации – чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ, непредставляващ пречка за реституция на незастроени земеделски земи, предмет на такова разпореждане съгласно този законов текст?
3. Към кой момент следва да се преценява наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността относно имотите, одържавени на основание някои от законите, с които след приемане на ЗОСОИ се разшири приложното поле на ЗВСОНИ – към 24.02.1992 год. или към 21.11.1997 год.?
4. За пределите на косвения съдебен контрол върху заповеди и решения на възстановяване на собствеността по чл.4 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. осъществяван в исковото производство по спорове за право на собственост.
5. Как се възстановява собствеността по ЗАВОИ и по Закона за кооперациите – ДВ, бр.113/1999 год. – по силата на закона или след провеждане на определена процедура?
Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд за да се произнесе, съобрази следното:
1. С пар.1, ал.2 от ПЗР на ЗОСОИ/ДВ, бр.107/18.11.1997 год./ се предвиди допълнително реституционно основание, като се създаде нова ал.2 на чл.2 ЗВСОНИ, според която се възстановява правото на собственост върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и от народните съвети в периода от 09.09.1944 год. до 1989 год. Това реституционно основание предвижда хипотезите, при които имотът не е бил надлежно одържавен въз основа на национализационен или благоустройствен закон, а е бил завзет от държавата или процедурата за отчуждаване не е била спазена, при което той не може да бъде реституиран като отчужден по някой от визираните в чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ и чл.1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ... изброително посочени нормативни актове. По обясними причини през периода 1944-1989 год. неговият собственик не е могъл да защити правото си на собственост по исков път, а след 1989 год. би могло да му бъде противопоставено възражение за изтекла придобивна давност. С въвеждането на това реституционно основание и заличаване изтеклата придобивна давност по отношение на имоти, подлежащи на реституция до влизане в сила на ЗОСОИ /22.11.1997 год./ - пар.1, ал.3 ПЗР на ЗОСОИ, с която се създаде чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, собствениците на имоти, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините или народните съвети през периода 1944-1989 год. могат да ги реституират. Ефектът на реституцията им настъпва по право и правоимащите по нея в основната хипотеза, могат да защитят правото си на собственост по исков ред. Според чл.2, ал.3 ЗВСОНИ, тази хипотеза е осъществена, когато имотът съществува реално до размера, в който е бил незаконно отнет или отчужден не по установения законов ред. Тази разпоредба е приложима и към посоченото реституционно основание, а не само към това по ал.1 на чл.2 ЗВСОНИ, макар и изрично да не го визира, обяснимо с последващото му въвеждане със ЗОСОИ, тъй като ако не бе относима и към него, не би била необходима специалната му уредба с новата ал.2. При положение, че не се касае за одържавени, а за завзети от държавата имоти, те би следвало да се върнат на собствениците им заедно с допълнително построеното в тях по силата на общия придобивен способ на чл.92 ЗС-приращението, докато предвиждането, че това следва да стане с реституционен закон означава, че трябва да бъдат съобразени промените в имота с оглед допустимостта на тяхното реституиране. В този контекст следва да се изтълкува и разпоредбата на чл.2, ал.6 ЗОСОИ, която разграничава незаконните от законните строежи или други промени, извършени в такива имоти като условие за възстановяване собствеността върху земята, което по аргумент на противното изключва реституцията й, когато в нея е осъществено законно строителство, т.е. обектът е променен и не съществува до размера, в който макар и да не е бил отчужден, е бил отнет от държавата.
Целта на реституционния закон е да възстанови имотите, доколкото те съществуват като самостоятелни обекти на собственост. Ако те физически или правно са изгубили тази самостоятелност и вече не притежават характеристиката на такива обекти, не би могло да бъдат възстановени на техните собственици. Ако имотът е погинал изцяло или частично, той не би могъл да се реституира или ще се възстанови само това, което е запазено от него. Ако в резултат на благоустройствени изменения, същия се е трансформирал, той пак би подлежал на възстановяване, само ако може да се обособи като самостоятелен обект съобразно нормативите за устройство на територията. Такава би била и хипотезата, при която е увеличена площта му чрез присъединяване на част от друг имот по регулация, при което присъединената част би следвала режима на собственост на подлежащата на възстановяване. Същото се отнася и до сградите в имота, като с оглед на новото строителство при пристрояване или надстрояване, макар че увеличават размера на заварените сгради, ако нямат самостоятелен статут и представляват приращение към последните, ще бъдат реституирани заедно с тях. Ако те имат такъв статут, не подлежат на възстановяване в лицето на собствениците на имота. Новото строителство в незастроен имот е пречка за неговото реституиране, освен ако от незастроената част може да се обособи самостоятелен обект на собственост съобразно нормативите за устройство на територията, в какъвто смисъл са разрешенията на т.1 и т.2 от ТР № 1/95 год. на ОСГК на ВС.
Разпоредбата на чл.2, ал.6 ЗОСОИ не третира застроените с незаконни строежи или след 25.02.1992 год. подлежащи на реституция имоти като промяна на вещта, пречка за нейното реституиране. Във връзка с това съществува противоречива съдебна практика при тълкуване на понятието „незаконно строителство”, релевантно за реституцията, която в тази хипотеза се реализира поради необходимостта от предварителна преценка за спазването на определени благоустройствени изисквания, по административен ред, уреден с чл.6 ЗОСОИ. Според едното становище незаконно е не само строителството, осъществено без надлежните строителни книжа и издадено строително разрешение, но и когато е осъществено от несобственик или от правен субект, на който не е надлежно учредено право на строеж. Според другото разбиране под понятието „незаконен строеж” трябва да се разбира такъв, извършен без надлежни строителни книжа или след реституцията на имота на 25.02.1992 год.
ОСГК намира за правилно второто становище. Ако отнемането без законово основание или отчуждаването не по установения законов ред не води до реално придобиване на собствеността от държавата, като юридически тя се запазва от носителя на това право, то не означава, че изградените строежи са незаконни, само поради това, че са извършени не от собственика на имота. В чл.2, ал.6 тази хипотеза не е разграничена от случаите, когато имотът е бил одържавен или отчужден, което означава, че незаконността на строежа не се свързва с незаконното отнемане на имота, подлежащ на реституция. От друга страна тази незаконност е относима и към момента на реституцията по право на 25.02.1992 год., а за предходния период по аргумент на противното, тя не е обусловена от обстоятелството, че юридически правото на собственост не е придобито от държавата в хипотезата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Поради това следва да се приеме, че само несъобразяване на формалните изисквания за законност на строежите, а именно наличието на редовни строителни книжа относно такива, извършени в незаконно отнети или отчуждени не по надлежния ред имоти, обуславят приложението на чл.2, ал.6 ЗОСОИ. В противен случай строежите са законни и за реституцията на имота ще са приложими постановките на т.1 и т.2 на ТР № 1/95 г. на ОСГК на ВС.
2. Съгласно чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ се възстановява собствеността върху тези земи, притежавани от собствениците преди образуване на ТКЗС, ДЗС, или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, които са били предадени или предоставени на трети лица от тези организации или от други държавни или общински органи с изключение на изрично посочените случаи по този закон. Идеята на текста е възстановяване на всички земеделски земи/бивши и настоящи/ независимо от обстоятелството, че актът на разпореждане е бил правомерен и приобретателите по него са били добросъвестни с оглед на това, че собствеността върху тях никога не е била изгубена от техните собственици преди образуване на посочените селскостопански организации, макар да са били лишени от възможността да я упражняват през периода на принудителното им обобществяване. Текстът визира фактически незастроените земеделски земи, включени в строителните граници на населените места, тъй като тези, които са застроени със законни сгради или законно разрешения строеж върху тях е започнал към 01.03.1991 год., не подлежат на реституция съгласно чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ. В този контекст под разпореждане трябва да се разбират всички актове /гражданско и административно правни/, с които носителят на право на кооперативно земеползуване или на упражняващия правото на държавна собственост, променя правния или фактически статус на вещта, като прехвърля правото на собственост върху нея или я обременява с ограничени вещни права, респ. я унищожава или преработва. Текстът се отнася до един от видовете разпоредителни актове – продажбата като най-разпространен в разглежданата хипотеза с транслативно действие по отношение правото на собственост. С оглед логическото и граматическото му тълкуване следва да се приеме, че останалите разпоредителни актове с такова действие, могат да бъдат както гражданско правни, така и административно правни такива с вещноправни последици, т.е. под понятието „предоставяне на земеделски земи на трети лица по чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ” следва да се разбират всички актове, с които се прехвърля право на собственост и по аргумент на по-силното основание и ограничени вещни права върху земеделски земи /замяна, дарение, ползване, суперфиция/, а не само определен вид такива права, като например правото на ползване. Използването на този термин в пар.4 и от ПЗР на ЗСПЗЗ се основава на тясното разбиране за понятието „предоставяне” в контекста на атакуване придобитото право на ползване с оглед възможността за трансформирането му в право на собственост, от което би бил лишен правоимащия по реституцията. По смисъла на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ”предоставяне” е всяко правомерно прехвърляне на вещни права на трети лица.
3. Със Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти/ЗВСОНИ/, публикуван в ДВ, бр.15/21.02.1992 год. влязъл в сила на 25.02.с.г. се предвиди възстановяване собствеността върху недвижимите имоти, отчуждени по ЗОЕГПНС-чл.1, ал.1 от него, както и по чл.2, ал.1, който включваше в първоначалната си редакция реституция на отчуждени имоти по Закона за държавния монопол на тютюна, Закон за държавния монопол на петролните продукти, Закон за монопола на спирта и подсладените спиртни напитки и търговия с плодови ракии и вино, Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия, Закона за кинематографията, Закона за книгопечатането, Указа за отчуждаване на складовете за съхраняване на храни. С пар.1 от ПЗР на Закона за обезщетяване на собствениците на одържавени имоти /ЗОСОИ/, публикуван в ДВ, бр.107/18.11.1997 год., се разшири обхвата на нормативните актове, по които се предвиди възстановяване собствеността на одържавените въз основа на тях имоти, като се уреди и хипотеза на връщане на имоти, които са били отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и от народните съвети в периода от 09.09.1944 год. до 1989 год. В тази връзка се поставя въпроса към кой момент – този на влизане в сила на реституционния закон на 25.02.1992 год. или на 22.11.1997 год. когато ЗОСОИ разшири приложното поле на реституцията на одържавени имоти, ще се преценяват наличието на предпоставките на същата в лицето на техните собственици или наследниците им. Този въпрос има важно практическо значение, защото в периода между влизане в сила на чл.2, ал.1 ЗВСОНИ или на новата редакция на този текст, въвеждането на ал.1/а/ относно конфискуваните по ЗКПЧСННИ и ал.2 – относно имуществата, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и народните съвети, са могли да настъпят промени в статута на имотите, подлежащи на реституция, при което първоначалното наличие на условията за нейното настъпване е отпаднало в по-късен момент – например имотът да е приватизиран и да е престанал да бъде държавна, общинска собственост или такава на обществени организации или на техни фирми и еднолични дружества по чл.61 ТЗ, респ. да съществува реално до размера, в който е бил отчужден.
В практиката съществуват по този въпрос две становища. Според едното от тях, тази преценка ще се прави към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ на 25.02.1992 год. независимо от изменението на чл.2 от закона. Това разбиране се аргументира с разпоредбата на чл.3, ал.3 ЗВСОНИ. Според другото становище, наличието на условия за реституиране на одържавени недвижими имоти ще се прави с оглед момента на приемане на ЗВСОНИ, когато национализацията е осъществена въз основа на нормативен акт от първоначално изброените в чл.2 от него и съответно към момента на изменение на този текст със ЗОСОИ, когато тя е извършена въз основа на нормативен акт от допълнително посочените с разширяване на приложното поле на реституционния закон.
ОСГК намира за правилно второто становище, което се аргументира с материалноправния характер на нормата на пар.1 от ПЗР на ЗОСОИ, с която се измени чл.2 ЗВСОНИ имаща действие занапред, а не за минало време. Аргументът в подкрепа на противното разбиране е неоснователен, тъй като разпоредбата на чл.3, ал.3 ЗВСОНИ не визира бъдещ закон, който би разширил приложното поле на реституцията и би му придал обратно действие и към реституционни правоотношения, възникнали към момента на приемане на ЗВСОНИ с основния текст на чл.2, а обратното – предвижда с този закон да обезщети бившите собственици и техните наследници при невъзможност за реално възстановяване на собствеността им, т.е. при пречки за реституцията на одържавените имоти. ЗОСОИ предвижда обезщетение вместо реално връщане на собствеността, а не нови основания за реституиране на одържавени имоти, което стои извън неговия предмет на регламентация. Поради това систематичното място на разширяването на основанията за реституция е предвидено в ПЗР на ЗОСОИ като изменение на чл.2 ЗВСОНИ, а не като собствени разпоредби на този закон, чиято основна цел е обезщетяването на бившите собственици на одържавени имоти, а не реалното връщане на тяхната национализирана собственост.
По смисъла на чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ реституцията настъпва по право – по силата на закона при наличие на визираните в него условия – чл.2, ал.3 без да е необходим някакъв допълнителен административен или съдебен акт. Следователно съгласно цитирания текст моментът на реституцията се свързва с този на влизане в сила на реституционния закон, на 25.02.1992 год., който предвижда одържавяването на имота по определен национализационен закон, посочен в чл.1 и чл.2, ал.1 ЗВСОНИ и който е елемент от фактическия състав на възстановяване на собствеността екс леге. За хипотезите, добавени с пар.1 от ПЗР на ЗОСОИ, възстановяването на правото на собственост настъпва на 22.11.1997 год., тъй като преди тази дата липсва един от елементите на фактическия състав на реституцията – нормативният акт, по който имотът е бил одържавен и подлежи на връщане на бившия му собственик или на неговите наследници. Към тези дати – 25.02.92 год. и съответно 22.11.1997 год. одържавените имоти трябва да съществуват реално до размера, в който са били отчуждени да са собственост на държавата, на общините, обществена организация или техни фирми или еднолични търговски дружества по чл.61 ТЗ и бившите собственици да не са били обезщетени чрез изплащане на парична равностойност на отчуждените им имоти или с друг равностоен имот. Да се приеме противното би означавало да се засегнат придобити от трети физически или юридически лица права и да се създаде несигурност в прехода към пазарна икономика в противоречие с принципната постановка, че реституцията е допустима само при съществуване на имота в патримониума на държавата, общините, обществените организации или техни фирми и еднолични търговски дружества по чл.61 ТЗ и при запазване до размера, в който е бил отчужден.
4. Реституцията на недвижими имоти, отчуждени по благоустройствени закони – ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, се осъществява чрез изпълнение на определена административна процедура за възстановяване правото на собственост. Тя е необходима, защото при тази реституция се засягат актове на благоустройствената администрация, което налага предварителна преценка от предметна компетентност за наличие на условията, предвидени в чл.1 от реституционния закон от оторизирания административен орган и съответно съдебен контрол при негов отказ да реституира имота. Фактическият състав на възстановяването на собствеността включва: 1. Право на собственост върху недвижим имот, отчужден по нормативни актове, посочени в чл.1 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ...2. Отчуждените сгради да съществуват към 25.02.1992 год., а ако не съществуват или са останали с временен режим, дворното място да отговаря на изискванията на самостоятелен парцел като последните могат да бъдат включени в режима на бъдещо застрояване по ЗРП. 3. Мероприятието за което е бил отчужден имота, фактически да не е започнало. 4. Има искане за възстановяване на собствеността му от бившия собственик или неговите наследници в съответния преклузивен срок и позитивно решение на органа по реституцията по него. 5. Връщане на полученото обезщетение при отчуждаването. В това производство, което се развива само между административния орган и претендиращия реституция не се разглеждат спорове за собственост, а се изхожда само от формалната легитимация на молителя, направил искане за възстановяване правото си на собственост върху отчуждения имот. Позитивното решение на административния орган не подлежи на обжалване по съдебен ред. Такива спорове възникват между лицето, което се позовава на реституционния акт по чл.4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ ... легитимиращ го като собственик и трето физическо или юридическо лице, което държи реституирания имот или оспорва правото му на собственост върху него. Във връзка със спора за собственост се поставя въпроса за допустимите възражения срещу предявения иск като защитни средства, които може да използва ответника в това производство. Те биха могли да се изразят в оспорване наличието на условията за реституция по ЗВСВНОИ по ЗТСУ... като той може да възрази срещу качеството на ищеца на правоимащ по реституцията. Такъв довод е напълно допустим с оглед характера на административното производство по възстановяване собствеността на отчуждения имот, в което не се разглеждат спорове за собственост, като с възражението си срещу наличието на правопроизводящия факт, ответникът оспорва съществуването на активна легитимация по иска за собственост – ревандикационен или установителен.
Не е спорно, че по реда на косвения съдебен контрол, ответникът може да иска констатиране на нищожността на административния акт за реституция по чл.4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ ... когато този въпрос е с преюдициално значение за разрешаване на гражданскоправния спор за собственост – например поради това, че е нарушена компетентността по материя, място и степен на издателя на този административен акт – Т.р.№ 2/91 г. по гр.д.№ 2/91 г. от ОСГК на ВС.
В практиката възниква спор по въпроса дали е допустим косвения съдебен контрол относно унищожаемите /отменими/ административни актове, в хипотезата когато гражданският съд ще навлезе в преценката за материалната законосъобразност на реституционния акт, с оглед съобразеността му с изискванията от благоустройствен характер на чл.1 от реституционния закон. Според едното становище такава преценка е недопустима, тъй като се касае до стабилни административни актове, а и те имат конститутивно значение за възстановяване правото на собственост, тъй като представляват условие за реституцията, т.е. правото на собственост възниква в резултат на отмяна на отчуждаването и активно легитимира собственика или наследниците му по предявения иск за собственост. Според другото становище всички предпоставки на реституцията, включително тези относими към благоустройствените изисквания по чл.1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ ... могат да бъдат предмет на обсъждане от гражданския съд по възражение на ответника, като при констатация за тяхната липса той може да не зачете влезлия в сила административен акт по чл.4 от закона, респ. решението на съда, с което е отменен отказа на кмета на общината за възстановяване собствеността на имота и същото е постановено.
ОСГК намира за правилно второто становище. Възстановяването на собствеността на отчуждени по благоустройствени закони недвижими имоти настъпва не директно, по силата на закона, а след съответен административен акт за реституция, респ. заместващо го съдебно решение, без които бившият собственик или неговите наследници не могат да се легитимират активно по предявения иск за собственост. В това административно производство обаче не участвува като страна ответника по този иск, поради което той не е обвързан от силата на пресъдено нещо на реституционното решение, което не е задължително за него. Щом като той не е легитимирана страна в реституционното производство, не разполага и с право на жалба срещу постановеното позитивно решение по него, т.е. включително когато последното е материално незаконосъобразно, той не може да се защити по реда на обжалването му, а само в гражданския процес, в който ще му се противопоставят вещните права, придобити въз основа на това решение от ищеца по иска за собственост. Ответникът не разполага с възможността да иска отмяната му, но може да направи възражение, че не са налице благоустройствените изисквания за допустимост на реституцията, а именно хипотезите на чл.1, ал.1, 2 и 3, чл.2 и чл.3 от реституционния закон. Гражданският съд е длъжен да разгледа това възражение и ако го намери за основателно след преценка на материалната законосъобразност на решението за възстановяване на правото на собственост на отчуждения имот, без да го отменява, да отхвърли предявения иск за собственост относно този имот. Да се приеме противното би означавало, ответникът да се обвърже от резултата на административното производство по реституцията, в което не е могъл да участва и се защити, като му се откаже тази възможност и в гражданския процес, в който ще му се противопоставят придобитите в тази административна процедура вещни права от ищеца.
5. Съгласно чл.5, ал.1 от Закона за амнистия и връщане на отнети имущества/ЗАВОИ/, конфискуваните недвижими имоти по чл.1 от закона се връщат на лицата, от които са били конфискувани или на техните наследници по закон, ако до влизането му в сила се намират в собственост на държавата или на държавна или общинска фирма, в която държавата има най-малко 51 на сто участие. В чл.8, ал.1 ЗАВОИ е предвиден реда, по който се осъществява връщане на конфискуваните недвижими имоти, който включва искане на осъдените лица или техните наследници, предявено в двегодишен срок от влизане в сила на закона – 08.01.1991 год./срокът е възстановен с пар.2, ал.1 от ПЗР на ЗОСОИ, влязъл в сила на 22.11.1997 год./ пред ОбНС по местонахождението на конфискувания имот. Възстановяването на правото на собственост не става по силата на закона, а след провеждане на предвидената в цитирания текст административна процедура. Допустимостта на иск за собственост относно такъв имот е обусловена от неудовлетворяване в шестмесечен срок на предявеното искане за връщане на същия, т.е. процесуална предпоставка на собственическия иск е сбъдването на посоченото отрицателно условие, което изключва възстановяването по право на собствеността на одържавения имот, още повече, че ЗАВОИ не използва това понятие на реституцията екс леге, а визира връщане на конфискувания имот по амнистирани деяния, което се свързва с предварителна преценка за наличие на условията по чл.5, ал.1 от закона. Поради това, че конфискацията е постановена не с национализационен закон, а със съдебен акт, реституцията също не може да се извърши общо за одържавените по такъв закон имоти, а след обсъждане дали деянието, за което е приложено това наказание, попада в обхвата на амнистираните по чл.1, чл.2 и чл.6 от ЗАВОИ и имота се намира в собственост на държавата или фирми на държавата и общините с преобладаващо тяхно участие. Свързването на искането за връщане на конфискувания имот със срок от две години след влизане в сила на ЗАВОИ, възстановен със ЗОСОИ с начало влизане в сила на последния, е мотивирано не само от съображения за правна сигурност с оглед бързо разрешаване на въпроса със статута на тези имоти, но и поради обстоятелството, че реституцията им не настъпва по силата на закона, а исковият път на защита е обусловен от подадено в този преклузивен срок, но неудовлетворено по административен ред, искане за връщане на конфискувания имот.
Според пар.1, ал.1 от ДР на Закона за кооперациите/ЗК/, публикуван в ДВ, бр.113/1999 год., възстановява се правото на собственост на кооперациите и кооперативните съюзи върху тяхното иззето, одържавено или преразпределено имущество след 10.09.1944 год., ако искането за това е направено до 07.02.1993 год., а съгласно ал.5 на същия текст, условията и редът за връщане на имуществата, се определя от Министерския съвет, доколкото не са уредени с друг закон. Според чл.3, ал.1 от Наредбата за условията и реда за връщане на посочените имущества, издадена от МС въз основа на цитираната законова делегация /ДВ, бр.65/2000 год./ за връщане на иззето, одържавено или преразпределено имущество след10.09.1944 год., заявено до 07.02.1993 год. и не предадено, кооперациите и кооперативните съюзи подават искане до 31.12.2000 год. Искането се отправя до съответния министър, ръководител на ведомство или кмет на община, които упражняват правата на държавата или общините в еднолични търговски дружества, в активите на които са включени имущества на кооперации и кооперативни съюзи, съответно областния управител или кмет на община, когато имуществата на кооперацията или кооперативния съюз е станало частна държавна или общинска собственост – чл.3, ал.2. В едномесечен срок от подаване на искането, ал.3 на текста предвижда издаване от органите по ал.2 на заповед за връщане или писмено отказват връщане на заявеното, но непредадено имущество. Изричният или мълчаливият отказ подлежат на обжалване по ЗАП-ал.5 и ал.6 на чл.3 от наредбата. Определянето на преклузивни срокове за искането на кооперациите и кооперативните съюзи за връщане на имуществото, което следва да е заявено до 07.02.1993 год. и след като то не е предадено, предвиждането на срок за ново искане до 31.12.2000 год. и административен ред завръщане, който при отказ на оторизираните органи по реституцията се обжалва по ЗАП сочи, че актът, с който се уважава това искане, има конститутивно действие с реституционен ефект, т.е. при съобразяване на законовите условия в ЗК/ДВ, бр.113/1999 г./и издадената въз основа на него наредба, реституцията на кооперативното имущество настъпва не директно, по силата на закона, а след изпълнение на административната процедура по чл.3 от Наредбата.
Единствената хипотеза, при която е налице пряко по силата на закона-ЗК/ДВ, бр.113/1999 г./възстановяване правото на собственост върху одържавено или иззето по отменени нормативни актове имущество на кооперации и кооперативни съюзи, възстановили дейността си, ако до деня на влизане в сила на този закон това имущество е държавна или общинска собственост, е уредена в пар.39 от ПЗР на ЗИДЗК/ДВ, бр.13/2003 год./. Същата разпоредба изрично е диференцирана от приложното поле на пар.1 от ДР на ЗК, като е посочено, че тя не се прилага за висящите производства по този текст, който препраща към административния ред за връщане на собствеността. В хипотезата на пар.39 от ПЗР на ЗИДЗК е допустим общия исков ред, който се отнася само до кооперации и кооперативни съюзи възстановили дейността си по реда на чл.49 ЗК в по-късен момент и поради това не са могли да съобразят срокът за предявяване на искане за връщане собствеността на кооперативните имущества по административен ред.
По изложените съображения Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд
Р Е Ш И:
1. Когато незаконно отнети или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и народните съвети в периода от 09.09.1944 год. до 1989 год. недвижими имоти са били застроени и не съществуват до размера, в който са били отнети или отчуждени, се прилагат разрешенията на т.1 и т.2 от Тълкувателно решение № 1/1995 год. на ОСГК на ВКС за допустимостта на реституцията, ако строежът е законен. Когато строежът е незаконен, се прилага чл.2, ал.6 от ЗОСОИ като собствениците се обезщетяват по административен ред от органа по чл.6, ал.1 от същия закон.
2. В понятието „предоставяне на трети лица” по смисъла на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ като акт на разпореждане, извършен от ТКЗС, ДЗС или създадени въз основа на тях селскостопански организации или от други държавни и общински органи, непредставляващ пречка за реституция на незастроени земеделски земи в строителните граници на населените места, се включват всички сделки и административни актове с вещноправни последици.
3. Наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността относно имотите, одържавени на основание на някои от законите, с които след приемането на ЗОСОИ се разшири приложното поле на ЗВСОНИ, се преценява към 22.11.1997 год., когато влиза в сила ЗОСОИ.
4. Косвеният съдебен контрол върху заповеди и съдебни решения за отмяна на отчуждаването по чл.4 от Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС се осъществява в исковото производство по спорове за собственост не само по възражение за нищожност, но и по възражение за материална незаконосъобразност на акта за реституция на имота.
5. Възстановяването на собствеността на имоти по ЗАВОИ се осъществява по административен ред в сроковете, предвидени в чл.8, ал.1 ЗАВОИ и тези по параграф 2, ал.1 от ПЗР на ЗОСОИ, а след тяхното изтичане без произнасяне по искането за реституция е допустим и исковия път за защита.
Възстановяването на собствеността на имоти по Закона за кооперациите /ДВ, бр.113/1999 год./ се осъществява по административен ред в сроковете по § 1 от Допълнителните разпоредби на ЗК и по реда, предвиден в Наредбата за условията и реда за връщане на кооперации и кооперативни съюзи на тяхно иззето, одържавено или преразпределено имущество след 10 септември 1944 год. – ДВ, бр.65/2000 год.
Възстановяването на собствеността на имоти по § 39 от Закона за изменение и допълнение на Закона за кооперациите - ДВ, бр.13/2003 год. на кооперации и кооперативни съюзи, които са възстановили дейността си по реда на чл.49 от Закона за кооперациите настъпва по право и се реализира по исков ред.