Чл. 56, ал. 2 и 3 от СК (семейно жилище)

[portokal]

Въпросът ми е следният: когато при развод семейното жилище е съсобствено на съпруга и негови близки (или въобще на съпруга и трети лица), а упражняването на родителските права се предоставя на съпругата, в коя хипотеза сме - ал. 2 или ал. 3, иначе казано - жилището като собственост на съпруга ли трябва да се третира, или като собственост на негови близки.

Изключено е според мен в не особено кратката история на норми като тази да не е имало такива случаи, и то немалко, но изненадващо не намерих практика в Апис. Може да не съм търсила достатъчно упорито или да не съм подбрала подходящите думи.

Според мен жилището трябва да се счита за жилище на близки и да се предостави на мама за срок до една година, а не до пълнолетие (докато мама упражнява род. права). Идеята е, както знаем, че близките, понеже не дължат да осигурят жилище на децата от този брак, не могат да бъдат дълго ограничавани да ползват собствеността си - и според мен тази идея важи и когато собствеността им не е върху цялото жилище.

Другото мнение е: всичко се тълкува в интерес на децата и жилището се предоставя без определен срок, докато се упражняват родителските права

Трябват ми не толкова мнения, колкото практика. Не съм търсила както трябва за решения на съдилища от последните 1-2 години, качени в сайтовете им. Дотук намерих едно, на районен съд, според което съсобственото жилище се счита като да е собственост на близки и не се предоставя не невиновния за развода съпруг. Но в този случай не е имало деца под 18 години, т.е. остава аргументът "в интерес на детето".
После ще търся писала ли е нещо Лиляна Ненова. Извинявам се, ако пускам въпроса прибързано.

[boiko62]

Според мен жилището трябва да се счита за жилище на близки и да се предостави на съпругата за срок до една година, а не до пълнолетие на децата им, а ако остане до пълнолетие поради факта, че няма къде да живеят те трябва да плащат наем

[Гост.]

Въпросът ми е следният: когато при развод семейното жилище е съсобствено на съпруга и негови близки (или въобще на съпруга и трети лица), а упражняването на родителските права се предоставя на съпругата, в коя хипотеза сме - ал. 2 или ал. 3, иначе казано - жилището като собственост на съпруга ли трябва да се третира, или като собственост на негови близки.

Изключено е според мен в не особено кратката история на норми като тази да не е имало такива случаи, и то немалко, но изненадващо не намерих практика в Апис. Може да не съм търсила достатъчно упорито или да не съм подбрала подходящите думи.

Според мен жилището трябва да се счита за жилище на близки и да се предостави на мама за срок до една година, а не до пълнолетие (докато мама упражнява род. права). Идеята е, както знаем, че близките, понеже не дължат да осигурят жилище на децата от този брак, не могат да бъдат дълго ограничавани да ползват собствеността си - и според мен тази идея важи и когато собствеността им не е върху цялото жилище.

Другото мнение е: всичко се тълкува в интерес на децата и жилището се предоставя без определен срок, докато се упражняват родителските права

Трябват ми не толкова мнения, колкото практика. Не съм търсила както трябва за решения на съдилища от последните 1-2 години, качени в сайтовете им. Дотук намерих едно, на районен съд, според което съсобственото жилище се счита като да е собственост на близки и не се предоставя не невиновния за развода съпруг. Но в този случай не е имало деца под 18 години, т.е. остава аргументът "в интерес на детето".
После ще търся писала ли е нещо Лиляна Ненова. Извинявам се, ако пускам въпроса прибързано.

Съгласна съм с болда.
До една година- ал.3. Тя, така или иначе и нормата на чл. 107, ал.4 СК (отм.) е едно изключение именно в интерес на детето- да се осигури покрив за известно време след развода.
Срочно, винаги, защото ограничаваш упражняване ПС на трети лица( па, макар и в родствени връзки с детето и страните). Ако е оправдано такова да търпи бащата, когато е лична негова собственост СЖ, не може съдът да ограничава всяко трето лице съсобственик.
Интересите на детето в тази хипотеза са защитени, но за определен срок.

[fani_i]

Колеги, за да не пиша отделна тема, моля за мнение по казус, който е на мои близки, а не съм специалист в областта.
Казусът е следният: Развод по взаимно съгласие, вече приключил.
Според споразумението упражняването на родителските права е предоставено на бащата (детенцето е момченце на 3 години).
Семейното жилище е собственост на родителите на съпруга.
Относно ползването на семейното жилище е предвидено то да се ползва и от двамата съпрузи, като от съпругата безвъзмездно, без да е определен срок. В тази част на споразумението са нанасяни корекции в самото заседание по предложение на съдията (явно го е смятал за непълно, не знам точно) и се е получил посоченият текст. Също така не разполагам с точна информация какъв е бил първоначалният текст на споразумението и кое е наложило съдията да предлага корекции, но мога да се уведомя.
Въпросът е за твърде широкото право на съпругата да ползва без срок и безвъзмездно жилището, което е собственост на трети лица, при това не упражнява родителските права.
Въпросът е при липсата на срок, би ли могла да се прилага по аналогия нормата на чл. 56, ал.3 като определяща максимален едногодишен срок?
Колега изрази становище, че след като не е определен срок, то ще се прилага законовия едногодишен - по чл. 56, ал.3 СК.
Въпреки, че материята не ми е близка, това становище ми се видя спорно. Споделям противоположния извод, който може и да е погрешен, но ми се струва, че аналогията с чл. 56, ал.3 СК само относно продължителността на ползването не би могла пряко да се приложи по следните съображения: Третира различна хипотеза, а и считам, че ограничава съда, когато постановява решение по исков ред, но не и съпрузите в споразумението, щом е съобразено с интересите на децата.
Същината на въпроса е дали ограничението по чл. 56, ал.3 се прилага само от съдията при развод по исков ред или е валидно и за страните по споразумението и приложима ли е нормата при липсата на срок в споразумението?
След като споразумението е факт, приемам, че засега ограничение на срока няма, наем също.
Какво обаче би се получило, ако въпреки споразумението собствениците на жилището решат да се разпоредят с него, да го отдадат под наем и т.н., доколко съпругата би могла да се позове на предоставените й със споразумението права? Разсъжденията ми се запътват към общите облигационни отношения и там някъде занапред ми се вижда разрешението (не съм мислила детайлно), но сега на плоскостта на семейното право и утвърденото от съда споразумение...? Като че ли не би могло да се противопостави, дори не може да бъде вписано като решението, доколкото не се предвижда наемно правоотношение, което да бъде вписано...
Ситуацията ми се вижда патова, не знам какво е довело до такъв текст, но съпругът е притеснен, все пак на практика безсрочно и безвъзмездно (за съпругата) ще обитават едно неподеляемо жилище с бившата вече съпруга, което на практика е обезсмислило поне една от причините за развода - обичайно хората не могат да живеят заедно и именно затова се и развеждат.

[portokal]

Третите лица не би трябвало да са по какъвто и да било начин обвързани от споразумението, щом то излиза извън възможностите, дадени със СК, да се предостави за ползване чуждо жилище.

Може да си зададем въпроса дали съпругът, който го е сключил, не отговаря по някакъв начин към съпругата за това, че не може да и осигури ползването, както са уговорили (ако родителите му се противопоставят), но като че ли и тук трябва отговорът да е не. Най-малкото съпругата при сключване на споразумението е била наясно какво може или не може да и бъде предоставено от несобственик и с оглед тези възможности е сключила споразумението.

Съпругът обаче изглежда като да се задължава. Явно целта е той да се освободи от уговореното, но... Може би да пробва с недействителност поради противоречие със закона, но доста прекалено ми се вижда.

[Melly]

Тъй като познавам отчасти казуса, нека внеса малко яснота по фактите.
Съдът е установил, че страните по споразумението не са собственици към датата на сключването му.
Да приемем, че бившите съпрузи са обитавали това жилище по силата на договор за заем за послужване ( жилището е собственост на родителите на мъжа), което е и житейски правдивото.
На практика несобственик се радпорежда с чужди права. А и съдът е одобрил такава една клауза. В тази му част споразумението като вид договор е недействително, поради липса на предмет за учредяване на ОВПП (хем безсрочно, хем и безвъзмездно).

[portokal]

Разпореждането с чужди права обикновено е действително, в смисъл, че обвързва разпореждащия се и води до отговорност за неизпълнение.

[Melly]

За какво неизпълнение на задължение можем да говорим, след като от началото, както за съда, така и за страните е било ясно, че се уговаря безвъзмездна и безсрочна тежест върху чуждо право. Клоня да търся "дефект" в охранителния съдебен акт в тази му част. Хайде, да оставим настрани страните - знаели, не знаели за последиците, но съдът?

[Гост.]

Аз явно не схващам какъв е проблема, но само маркирам:
1. Правото на ползване СЖ по СК не е вещно(Мелка )
2. Срокът е максимум до 1г.( СК отм. до 3г.), но няма минимум.
3. Връзката е облигационна, а ползването не е безвъзмездно. Няма пречки да се претендира наемна цена.
СР с което е одобрено споразумението за прекратяване на брака не може да се противопостави на трето лице при евентуално разпореждане на собственика с имота, така щото никой не вписва в имотните регистри тези СР, което пък води до логичен извод- липса на защита на наемателя( ползвател).

Няма дефект в съдебния акт, напротив спазена е нормата и духа на двата кодекса- чл. 330, ал.3 ГПК ( не противоречи на закона и е в интерес на децата) и чл.56, ал.3 СК .

[Melly]

А нормата на чл.56, ал.3 СК не е ли диспозитивна? Така щото да може страните да уговарят за правото на ползване друг срок, макар и без срок?

[Гост.]

"може"....
но срокът, дори и да не е упоменат изрично в споразумението, ерго и в СР, е до 1г. в която може да се ограничава ПС. Което не пречи, при добра воля от страна на собствениците ( все пак са близки на страните и най-малкото иде реч за внучетата им) да предоставят ползването и за по-дълъг срок ( своеобразно продължение последиците на СР). Последното е вече по преценка на собственика, не на съда.

Срочно, винаги, защото ограничаваш упражняване ПС на трети лица( па, макар и в родствени връзки с детето и страните). Ако е оправдано такова да търпи бащата, когато е лична негова собственост СЖ, не може съдът да ограничава всяко трето лице съсобственик.
Интересите на детето в тази хипотеза са защитени, но за определен срок.

е до 1г.

[fani_i]

Благодаря, колеги, за становищата!
Поли, опитах се да ти изпратя текста, но личните не бяха включени, а черновата ми някак се затри
С две думи, безспорно е, че интересите на детето са добре защитени, най-напред това преценявах и аз и това е естествено.
Противоречие със СК не виждам. Все пак, не само отнесено към конкретния казус, но и въобще възникна въпросът за приложението на чл. 56, ал.3 и в случай, че правото е предоставено със споразумение, а не в исков процес. По мое мнение ограничението на СК по чл. 56, ал.3 не е пряко приложимо при решаване на този въпрос със споразумение (с оглед презумпцията, че страните най-добре биха могли да отчетат и интересите на детето като негови родители, както и най-безконфликтно, ерго изпълнимо, биха уредили и останалите си отношения) поради липсата на особени ограничения, освен интересите на децата и противоречието със закона. Т.е. допустимо е страните да договорят много по-свободен режим например за лични контакти, отколкото съдът би постановил, същото се отнася и за останалите части на споразумението. За да приложи съдът хипотезата на чл. 56, ал.3, следва да са налице посочените в нея предпоставки, като ползването се ограничава със срок и има за последица възникнало наемно правоотношение. Ето тези ограничения при споразумението явно са неприложими и в него принципно би могло да се уговори нещо различно, без да е необходимо да са налице същите или други предпоставки. Това се отнася и за основанието "жилищна нужда" - съдът е ограничен в решението си да съблюдава наличието на всички предпоставки, но ако страните се споразумеят кой от съпрузите ще ползва жилището, съдът при одобряване на споразумението, не се интересува дали мотивът е бил жилищна нужда или не (освен ако са налице индикации, че предоставянето се извършва в противоречие с добрите нрави).
Съдът, одобрявайки споразумението, ако преценяваше ограниченията по чл. 56, ал.3 за относими и при споразуменията, по моему щеше да прецени противоречие със закона (относно предпоставките и срока за предоставяне на ползването), а такава преценка липсва, в резултат на което споразумението е одобрено. Затова не мога да се съглася, че пост фактум, след влизането на решението в сила, след като не е определен срок, ще се прилага едногодишният. Няма правно основание за тази пряка аналогия. Евентуално би могло да е нищожно поради липса на съгласие на собствениците за предоставяне на такова безвъзмездно, безсрочно облигационно право на ползване. Естествено, то не може да бъде противопоставено на разпоредителна сделка, но все пак е предпоставка за нови спорове, че и на втори фронт.

[Гост.]

Аз пък смятам, че нормата на чл. 56, ал.3 е израз на законодателна защита правата на трети лица, чужди на брачния процес( без значение исково или охранително е производството), чиито права е преценено нормативно да не могат да се ограничават за срок по-дълъг от година време. И ако е безспорно, че по реда на чл. 56, ал.3 възниква наемно правоотношение ( 57), то с оглед липсата на уговорен срок- 238 ЗЗД. Наемната цена също не е проблем.

( само да вметна, че СлОС има СР по силата на което е отменено първоинстанционно, където е констатирано опущение ( непосочен срок), като с оглед нуждите и липса на друг имот е постановен максимален такъв/ исково, да/).

п.п. Каквото и да напиша, твоя познат и най-вече неговите роднини собственици на СЖ са в изгодна позиция - според мен.

[fani_i]

Така е, права си за целта на чл. 56, ал.3 и също считам, че съдът, когато постановява решение в тази част трябва да съобрази първо наличието на условието ( "другият" съпруг да упражнява родителските права), след това и срокът.
Въпросът ми е дали същите ограничения автоматично биха се приложили и към споразумението? - в конкретния случай на първо място не е налице упражняване на родителските права от майката (родителите на бащата са собственици на жилището), срокът е неограничен и наемно правоотношение не възниква. Т.е., ако приемем, че от чл. 56, ал.3 ще важи автоматично ограничението за срока, макар и непосочен в споразумението, то следва да приемем, че трябва да важи и в останалите си части и последици - майката да упражнява родителските права, за да се предостави въобще ползването, а като последица - да се уреди и наемно правоотношение. Всичко това обаче не е част от споразумението, но не можем изцяло и автоматично да го приложим - остава единствено срокът, но дали е възможно да приложим по аналогия само част от нормата или трябва цялата, ведно с предпоставките и последиците? Само тогава като че ли бихме могли да приемем, че е валидна изцяло както за съда, така и за страните по споразумението. Иначе ще се окажем пред избирателно прилагане на част от нея.
Да отидем по-нататък - при условие, че приемем нормата за валидна не само за съда, но и при споразумение, то в конкретния казус се изправяме пред договорка в противоречие на закона (както в дадения случай е прието в отменителното решение на СлОС). Ако пък не е в противоречие на закона, то следва, че ограниченията на чл. 56, ал.3 са неприложими към споразумението (ведно с предпоставки, срок и последици) и всичко си е редовно. Пък на мен не ми изглежда съвсем така
Като че ли другаде е заровено кучето, но така или иначе изглежда неприемливо както от гледна точка на третите лица - собственици и обстоятелството, че друг е договарял вместо тях безвъзмездно и неограничено със срок облигационно право върху вещта им, така и от гледна точка на очаквания резултат от развода - според споразумението бившите вече съпрузи ще продължат "вечно" (до реакция на собствениците) да си живеят в едно жилище, съпругата безвъзмездно...идилия следбрачна Че нали именно затова хората се развеждат, защото вече не могат да живеят заедно? Или вече не е така, обърках се...

[dimist]

По казуса на Фани - защо ми се струва, че споразумението е нищожно в частта си, в която ползването на жилището от съпругата е безвъзмездно ? Безвъзмездно ползване може да предостави само само собственика и то ако е носител на правото на ползване.

[Гост.]

Определено нещо се "отклонявам" напоследък- вие сте в хипотезата на ал.1 изречение първо?( дано вече разбирам правилно )
Е, в този случай не смятам, че има интереси на детето, които следва да бъдат защитавани и с още по-голяма сила важи правилото за месечно предизвестие и прекратяване на наемното правоотношение.
Ал. 3 освен, че защитава интересите на собствениците, то защитава и интересите на детето( докато родителят, комуто са предоставени род. права си устрои живота и прочие... да имат покрив над главата).

По казуса на Фани - защо ми се струва, че споразумението е нищожно в частта си, в която ползването на жилището от съпругата е безвъзмездно ? Безвъзмездно ползване може да предостави само само собственика и то ако е носител на правото на ползване.

Тц, не е нищожно. Ще има диспозитив определящ размера на наемната цена само при наличие на следните предпоставки: една от страните е собственик на СЖ, има искане за определяне на размера по реда на чл. 57, ал.1 при исково производство, докаже жилищната си нужда, липсата на вина.... а по взаимно- страните са се договорили в споразумението за срока на ползване и размера на цената ( наемен договор). Но задължително една от страните следва да е собственик или имотът да е в режим на СИО. Според мен, де.
Дори и да принадлежи част от имота на една от страните по делото- няма как съдът да постанови каква цена ще се плаща, защото се приема, че в тази хипотеза имотът е собственост на трети лица.

[Melly]

....защо ми се струва, че споразумението е нищожно в частта си, в която ползването на жилището от съпругата е безвъзмездно ? Безвъзмездно ползване може да предостави само само собственика и то ако е носител на правото на ползване.

Въпросът е интересен не само във връзка с конкретния казус.
Аз също си мисля, че в тази част от споразумението клаузата е нищожна.
Какво имам предвид. С нормата на чл.56 и 57 СК законодателят е защитил интересите на детето и тези на третите лица, собственици на "семейното жилище", като въвежда фикцията за приложимост на наемното правоотношение. Да обаче, тук страните изрично са уговорили различно основание, което по безвъзмездността на едната престация наподобава договор за заем за послужване. В разглежданата хипотеза семейното жилище нито е индивидуална собственост на единия бивш съпруг, нито е придобито в режим на СИО. От тук следва, че такова споразумение, което е без предмет, за разлика от действителността на сделка с разпореждане с вещни права от несобственик (тук съм съгласна с Портокал), би противоречало на закона и морала, и затова съдът не е следвало да одобри точно тази клауза. Като охранителен акт, одобряването му не създава СПН между страните.
Какво правим оттук нататък? Атакуваме клаузата от тази спогодба като нищожна ли? Или сезираме съдът сам да отмени определението в тази част от споразумението... , или още по-абсурдното - искаме възобновяване на производството и призоваване на страните в о.с.з. сами да потвърдят изменението?

Предварително се извинявам за хрумките ми, които си позволих да изложа, но ще приема упреците ви в името на една конструктивна дискусия.

П.П. Поли, прочетох те. Безспорно те имам за капацитет, но ми се иска да разчоплим по-детайлно въпроса.

[Гост.]

Навеждаш си доводи все за 59 ЗЗД с този заем за послужване....
Да приемем, че бившите съпрузи са обитавали това жилище по силата на договор за заем за послужване ( жилището е собственост на родителите на мъжа), което е и житейски правдивото. още по-добре- отговарят солидарно пред собствениците на имота и двамата бивши съпрузи. Ще го докараш до ал.3 на чл. 28(СК 68)

Едно П
3. Съпруг, спрямо когото се прекратява наемното отношение по силата на чл. 28, ал. 2 СК, има право да поиска отсрочване на изпълнението. Изразът "може да му се разреши да се ползва от жилището за определен срок" означава, че с разрешението съдът отсрочва изпълнението на решението за прекратяване на наемното отношение. Съдът може да определи срок само ако това е необходимо според обстоятелствата.

Правото на съпруга-несобственик по ал. 3 да иска да му се разреши да ползва жилището за определен срок е също така право да иска отсрочване на опразването, което е последица от признатото от закона ползване поради собствеността на съпруга или на близките му.
Във връзка с продължителността на срока съдът е длъжен да изложи съображения за обстоятелства, които налагат отсрочването и неговата продължителност

Аз не мога да разбера какъв точно е проблема и кое правоотношение разглеждате. Дали между собственик и ползвател с присъдени права, дали е между първият и този, комуто е признато право на ползване, но няма предоставени род. права или между двамата бивши съпрузи?

изглежда неприемливо както от гледна точка на третите лица - собственици и обстоятелството, че друг е договарял вместо тях безвъзмездно и неограничено със срок облигационно право върху вещта им, така и от гледна точка на очаквания резултат от развода - според споразумението бившите вече съпрузи ще продължат "вечно" (до реакция на собствениците) да си живеят в едно жилище, съпругата безвъзмездно...идилия следбрачна Че нали именно затова хората се развеждат, защото вече не могат да живеят заедно? Или вече не е така, обърках се...

Собствениците така или иначе не могат да ползват имота- норма ги задължава. Задължението обаче не може да надвишава срока от година време. Ползването на имота не е безвъзмездно- синът е длъжен да плаща наемна цена( друг е въпросът ще ли я поискат от него собствените му родители) защото между него и родителите му възниква наемно правоотношение по силата на закона.
По повод идилията следбрачна- не е изолирана хипотеза семейното жилище, макар и да не могат да се обособят два обекта, да бъде предоставено на двамата бивши съпрузи( пак е без значение дали е изключителна собственост на единия или е придобито в режим на СИО). Вярно, трябва да се мотивира, ако е постановено в исково п-во, но в конкретната хипотеза след като страните са предложили споразумение с тези параметри на съда( за общо ползване) у последния не е имало и капка съмнение( е, може и да е, кой знае)че между тях цари все още едно относително хармонично комуникиране и търпимост.
И пак заради децата- ако и двете страни са били съгласни с тази клауза от споразумението, защо да не го одобри?

А, че това съжителство няма да е вечно- спор няма, защото собствениците могат да уредят този въпрос.

[fani_i]

Поли, реално не сме в нито една хипотеза, доколкото в случая съпрузите са се споразумяли и съпругата да ползва семейното жилище безсрочно и безвъзмездно, макар и да не упражнява тя родителските права, нито пък има жилищна нужда. Тези предпоставки не са отчитани, нито са елемент от споразумението. Доколкото съдът го е намерил за съобразено със закона (иначе нямаше да го одобри), следва да приемем, че нормите на чл. 56 по отношение на споразумяващите се съпрузи са диспозитивни и те не са обвързани нито от предпоставките за прилагането им, нито от срока (1 год. при чл. 56, ал.3) или условитя (отпадане на жилищната нужда по чл. 56, ал.1), нито от последиците на чл. 57.
При така направените уговорки в конкретния казус НЕ е възникнало наемно правоотношение по силата на СР - напротив, влязлото в сила СР (като необжалваемо) е утвърдило точно безвъзмездно ползване, безсрочно.

В този ред на мисли, изводът е, че когато липсва споразумение и съдът се произнася по въпросите на чл. 56, той задължително е обвързан от предпоставките и ограниченията при прилагането на всички хипотези, НО когато съпрузите сключват споразумение, не са длъжни да вземат предвид ограниченията по чл. 56 (всичките) и имат право да договорят нещо различно, щом това е съобразено с интересите на децата и не противоречи на закона.
Отнесено към хипотезата на чл. 56, ал.3 това ще означава, че съпрузите могат да уговорят ползване и на съпруга, който не упражнява родителските права (точно това гласи обсъжданото споразумение)върху жилището, собственост на родителите на другия съпруг, докато за съда не съществува такава възможност - той задължително следва да предостави ползването само ако съпругът упражнява родителските права; Същото е и относно срокът - съдът постановява ползване за максимален срок от една година, но съпрузите не са уговорили срок - следователно е допустимо отклонение; Относно наемното правоотношение - в случая не възниква по силата на СР, тъй като изрично е изключено със споразумението и с неговото одобряване и влизане в сила на съдебното решение, се изпълнява каквото е. С две думи, когато съдът постановява по въпросите на чл. 56, съдържанието на неговото решение никога няма да съвпада със съдържанието на споразумението, което обсъждаме, а ако е решил така въпросите - подлежи на отмяна в тази му част поради противоречие с материалния закон.
Споразумението обаче е факт, одобрено е, следователно за съдът това, което той никога не би постановил, ако сам решава, е било допустимо да се уговори между страните, щом отговаря на интересите на децата и на закона.

Оттук и дискусионността: Задължителни ли са за съпрузите ограниченията на чл. 56 в тяхната цялост - предпоставки, срокове, наемно правоотношение или не?
1. Да разгледаме първо хипотеза, при която ще приемем, че не са задължителни:
В конкретния случай точно на този извод навежда обсъжданото споразумение. Решаващият съд е приел, че на съпруга, неупражняващ родителските права може да се предостави ползване на жилището, собственост на родителите на другия съпруг, без срок и безвъзмездно. Одобрил е споразумението именно с този текст. В този смисъл и наемно правоотношение не е възникнало, защото изрично е изключено от споразумението.
Ако обаче същият съд постановяваше решение в исков процес, нямаше да има тази възможност и щеше да се ръководи от предпоставките и ограниченията на чл. 56, ал.3.
2. Втора хипотеза:Ако приемем, че при уреждане на въпроса за семейното жилище със споразумение съпрузите също са обвързани от предпоставките и ограниченията на чл.56, ал.3, то визираният текст на споразумението би бил невъзможен (доколкото няма да е съобразен със закона и съдът не би го одобрил), защото генерално се отклонява от нормата - съпругата НЕ упражнява родителски права (липсва първата предпоставка), не е уговорен срок, както и изрично е уговорено безвъзмездно ползване.
Последицата от това становище е, че споразумението в тази му част е в противоречие със закона и оттам нищожно.

Очевидно е, че в конкретния случай съдът споделя първата разгледана хипотеза и именно затова е преценил споразумението като действително в тази му част, освен че е съобразено с интересите на детето.

3. След като е одобрено споразумението в този му вид и СР е влязло в сила, то отношенията между всички страни ще трябва да се уреждат съобразно точно това решение, в неговата цялост.

В резултат трябва да се спрем на една от двете възможности - или уговорките са действителни и следва да се прилагат каквито са или са в противоречие със закона.
Оттук възникват и въпросите:
1. Доколко законовите ограничения могат да се прилагат към това споразумение (ако го приемем за действително, както е сторил съдът) след влизане в сила на СР за одобряването му? ;
2. Откъде да почерпим правно основание за прилагане на ограниченията, след като веднъж сме приели, че уговорките, които не са съобразени с тях още при подписването му и одобряването от съда, са действителни?
3. Ако приемем, че постфактум към такова споразумение ще се прилагат по аналогия текстовете на чл. 56, ал.3 и сл. СК, то в коя част ще се прилагат - в цялост е невъзможно (вече сме приели, че отклоняващо се от заложените в тях ограничения споразумение е действително и не може после да се дерогира под предлог, че законът поставя ограничения - ще изпаднем в противоречие - ако е следвало да спазваме ограниченията, дори и едно от тях, то това е трябвало да стане още при одобряването на споразумението). Остава избирателно - само относно ограничението в срока, но защо и кое ни дава основание да прилагаме нормата частично, ако сме приели, че по отношение на споразумяващите се съпрузи тя е изцяло диспозитивна, докато за съда е императив?

Горните разсъждения и въпроси са в чист вид - относно допустимостта и действителността на такова споразумение и относно приложимостта на нормите по чл.56 - ако за съда са императив, то за страните по споразумението те диспозитивни ли са?

Иначе, относно последващи действия на собствениците, спор няма, че има поле за изява, има и правни механизми, които обаче не дават отговорите на горните въпроси затова няма да ги разисквам.
Дано да е ясно, че стана дълго...
Успешен ден, колеги!

[Pause]

Здравей,fani_i така ,като попрочетох поста останах с убеждението че си задала риторичен въпрос.