Пред закона
Публикувано на: 14 Авг 2011, 21:45ПРЕД ЗАКОНА - Франц Кафка
Пред закона стои пазач. При този пазач идва човек от село и моли да влезе в закона. Но пазачът казва, че сега не може да го пусне. Човекът размисля и после пита дали по-късно ще му разрешат да влезе.
- Възможно е - казва пазачът, - но сега не!
Понеже вратата на закона както винаги е отворена, а пазачът минава встрани, човекът се навежда, за да надникне вътре.
Пазачът забелязва това, засмива се и казва:
- Ако толкова те блазни, опитай все пак да влезеш, въпреки моята забрана. Но помни - аз имам власт. И съм най-нисшият пазач. От зала на зала пред вратите стоят пазачи с все по-голяма власт. Дори аз не мога вече да издържа само при вида на третия.
Такива затруднения селянинът не е очаквал; та нали законът трябва да е достъпен за всекиго и всякога, помисля си той, но като поглежда по-внимателно пазача с неговия кожух, големия остър нос и дългата, рядка черна татарска брада, решава, че все пак ще е по-добре да почака, докато получи пропуск. Пазачът му дава столче и му позволява да седне отстрани до вратата.
Там той проседява дни и години. Прави много опити да го пуснат вътре и дотяга на пазача с молбите си. Пазачът често го подлага на малки разпити, пита го за родния му край и за много други неща, но задава въпросите си безучастно, както правят големците, а накрая всеки път му казва, че още не може да го пусне. Човекът, който се е запасил добре за своето пътуване, дава мило и драго, за да подкупи пазача. Онзи наистина приема всичко, но наред с това казва:
- Вземам го, само за да не си мислиш, че си пропуснал да сториш нещо.
През всичките тия години човекът почти непрекъснато наблюдава пазача. Забравя за другите пазачи и този, първият, му се струва единствената пречка, за да влезе в закона. Проклина лошия си късмет - през първите години безогледно и шумно, по-късно, когато остарява, само мърмори под носа си. Вдетинява се, и понеже през дългогодишното изучаване на пазача е опознал и бълхите в яката на кожуха му, моли дори бълхите да му помогнат и да предумат пазача. Накрая зрението му отслабва и той не знае дали около него действително притъмнява, или просто го мамят очите. Впрочем сега различава в мрака блясък, който неугасимо струи от вратата на закона. Вече не му остава много да живее. Пред смъртта всички познания от цялото изтекло време се обединяват в главата му в един въпрос, който досега още не е задавал на пазача. Махва му с ръка, понеже вече не може да изправи своето вцепеняващо се тяло. Пазачът трябва да се наведе ниско над него, защото разликата в ръста им се е променила значително, и то не в полза на човека.
- Сега пък какво още искаш да знаеш? - пита пазачът. - Ти си ненаситен.
- Нали всички се стремят към закона - казва човекът, - тогава защо през всичките тия години никой, освен мен, не поиска да влезе?
Пазачът разбира, че човекът вече свършва, и за да достигне чезнещия му слух, крещи:
- Тук никой друг не можеше да влезе, защото този вход бе определен само за тебе. Отивам сега да го затворя.
1914
Пред закона стои пазач. При този пазач идва човек от село и моли да влезе в закона. Но пазачът казва, че сега не може да го пусне. Човекът размисля и после пита дали по-късно ще му разрешат да влезе.
- Възможно е - казва пазачът, - но сега не!
Понеже вратата на закона както винаги е отворена, а пазачът минава встрани, човекът се навежда, за да надникне вътре.
Пазачът забелязва това, засмива се и казва:
- Ако толкова те блазни, опитай все пак да влезеш, въпреки моята забрана. Но помни - аз имам власт. И съм най-нисшият пазач. От зала на зала пред вратите стоят пазачи с все по-голяма власт. Дори аз не мога вече да издържа само при вида на третия.
Такива затруднения селянинът не е очаквал; та нали законът трябва да е достъпен за всекиго и всякога, помисля си той, но като поглежда по-внимателно пазача с неговия кожух, големия остър нос и дългата, рядка черна татарска брада, решава, че все пак ще е по-добре да почака, докато получи пропуск. Пазачът му дава столче и му позволява да седне отстрани до вратата.
Там той проседява дни и години. Прави много опити да го пуснат вътре и дотяга на пазача с молбите си. Пазачът често го подлага на малки разпити, пита го за родния му край и за много други неща, но задава въпросите си безучастно, както правят големците, а накрая всеки път му казва, че още не може да го пусне. Човекът, който се е запасил добре за своето пътуване, дава мило и драго, за да подкупи пазача. Онзи наистина приема всичко, но наред с това казва:
- Вземам го, само за да не си мислиш, че си пропуснал да сториш нещо.
През всичките тия години човекът почти непрекъснато наблюдава пазача. Забравя за другите пазачи и този, първият, му се струва единствената пречка, за да влезе в закона. Проклина лошия си късмет - през първите години безогледно и шумно, по-късно, когато остарява, само мърмори под носа си. Вдетинява се, и понеже през дългогодишното изучаване на пазача е опознал и бълхите в яката на кожуха му, моли дори бълхите да му помогнат и да предумат пазача. Накрая зрението му отслабва и той не знае дали около него действително притъмнява, или просто го мамят очите. Впрочем сега различава в мрака блясък, който неугасимо струи от вратата на закона. Вече не му остава много да живее. Пред смъртта всички познания от цялото изтекло време се обединяват в главата му в един въпрос, който досега още не е задавал на пазача. Махва му с ръка, понеже вече не може да изправи своето вцепеняващо се тяло. Пазачът трябва да се наведе ниско над него, защото разликата в ръста им се е променила значително, и то не в полза на човека.
- Сега пък какво още искаш да знаеш? - пита пазачът. - Ти си ненаситен.
- Нали всички се стремят към закона - казва човекът, - тогава защо през всичките тия години никой, освен мен, не поиска да влезе?
Пазачът разбира, че човекът вече свършва, и за да достигне чезнещия му слух, крещи:
- Тук никой друг не можеше да влезе, защото този вход бе определен само за тебе. Отивам сега да го затворя.
1914
