10-ти ноември
Публикувано на: 10 Ное 2010, 02:26Здравейте, уважаеми колеги. Нямах намерение да пускам тази тема, но ме провокира колежката usra_ovcova, признавам, като реакция на моята тема за Седми ноември.
Когато на 10-ти ноември преди 21 години се прибрах от училище (бях 11-ти клас), дядо ми Бог да го прости, ме посрещна с новината „Тодор Живков падна”. Горкият ми старец плачеше от радост. Много го мразеше – лека им пръст и на двамата. Осъзнаваше ли той какво се задава след тази сакрална дата ? Едва ли. Както повечето от нас.
По ирония на съдбата, този ден дойде три дни след друга паметна дата – годишнината от Окромврийската революция (може да я нарече „преврат” този, на когото повече му хареса). Странна последователност, като че да отзнаменува началото и края на една епоха. Поне за нас, българите.
Преди почти век, на 7 ноември 1917 година, е започнало нещо ново, невиждано, уникално, и по широтата и размаха на идеята, и по въздействието й върху най-благородните и възвишени мисли и чувства и на отделния човек, и на отделния народ, и на цялото човечество. В същото време нещо, което е причинило най-големите катаклизми, трагедии и катастрофи в този век, а и вероятно в цялата история на човечеството.
А на днешната дата преди двадесет и една години всичко това за нас приключи. И колкото и да развиваме конспиративни теории, че всичко е било една постановка, за да задържат властта тези или онези или на първите вторите, истината е една – с изненаданата и глуповатата физиономия на Тодор Живков на пленума на ЦК на БКП приключи един режим, една система, един строй, една епоха. Всичко друго след това бяха закъснели изхвърляници на закъснели борци за една закъсняла и химерична свобода.
Дали тази свобода настъпи тогава ? Може би, но малцина вярват в това. Дли настъпи през тези две десетилетия ? Трудно е да се отговори, но общо взето да. А дали я имаме сега ? Със сигурност не. Защото свободата не е да ти казват да служиш на обществото и как да го правиш – това правеха и предишните. Свободата не е да те просват долу на земята или да те качват горе на черешата или да те овалят встрани в локвата. Свободата е да се почувстваш човек чрез уважението към себе си, към тези, които те заобикалят и най-сетне към тези които те управляват. Свободата е тези, последните, да те управляват съвестно, често и със съзнание за дълг към теб, към тези около теб, а и към самите себе си и това, което представляват. Дай Боже един ден да доживеем, да заслужим, да постигнем и да си извоюваме тази свобода. Тогава, вярвам, целият този негативизъм, с който сме заобиколени, а и който често излъчваме самите ние, постепенно ще се превърне в един неприятен, но все по-отдалечаващ се спомен за всички нас.
Когато на 10-ти ноември преди 21 години се прибрах от училище (бях 11-ти клас), дядо ми Бог да го прости, ме посрещна с новината „Тодор Живков падна”. Горкият ми старец плачеше от радост. Много го мразеше – лека им пръст и на двамата. Осъзнаваше ли той какво се задава след тази сакрална дата ? Едва ли. Както повечето от нас.
По ирония на съдбата, този ден дойде три дни след друга паметна дата – годишнината от Окромврийската революция (може да я нарече „преврат” този, на когото повече му хареса). Странна последователност, като че да отзнаменува началото и края на една епоха. Поне за нас, българите.
Преди почти век, на 7 ноември 1917 година, е започнало нещо ново, невиждано, уникално, и по широтата и размаха на идеята, и по въздействието й върху най-благородните и възвишени мисли и чувства и на отделния човек, и на отделния народ, и на цялото човечество. В същото време нещо, което е причинило най-големите катаклизми, трагедии и катастрофи в този век, а и вероятно в цялата история на човечеството.
А на днешната дата преди двадесет и една години всичко това за нас приключи. И колкото и да развиваме конспиративни теории, че всичко е било една постановка, за да задържат властта тези или онези или на първите вторите, истината е една – с изненаданата и глуповатата физиономия на Тодор Живков на пленума на ЦК на БКП приключи един режим, една система, един строй, една епоха. Всичко друго след това бяха закъснели изхвърляници на закъснели борци за една закъсняла и химерична свобода.
Дали тази свобода настъпи тогава ? Може би, но малцина вярват в това. Дли настъпи през тези две десетилетия ? Трудно е да се отговори, но общо взето да. А дали я имаме сега ? Със сигурност не. Защото свободата не е да ти казват да служиш на обществото и как да го правиш – това правеха и предишните. Свободата не е да те просват долу на земята или да те качват горе на черешата или да те овалят встрани в локвата. Свободата е да се почувстваш човек чрез уважението към себе си, към тези, които те заобикалят и най-сетне към тези които те управляват. Свободата е тези, последните, да те управляват съвестно, често и със съзнание за дълг към теб, към тези около теб, а и към самите себе си и това, което представляват. Дай Боже един ден да доживеем, да заслужим, да постигнем и да си извоюваме тази свобода. Тогава, вярвам, целият този негативизъм, с който сме заобиколени, а и който често излъчваме самите ние, постепенно ще се превърне в един неприятен, но все по-отдалечаващ се спомен за всички нас.